вторник, 24 ноември 2015 г.

"КРАЛЯТ НА ЗИМАТА" от Били Стефанов

Годината е 2015. Авторът съм аз. Помогналите ми да сбъдна мечтата си са РОПРИНТ и БУЛЕВАРД БГ. Дължа им толкова голяма благодарност, че ми се иска цялата публикация да бъде за тях, но нали трябва да си правя реклама...

Винаги съм искал да напиша книга. Когато започна да ми става ясно каква книга, нещата станаха по-трудни и осъзнах, че няма да стане просто така. Заедно с това осъзнаване, разбрах че първата книга, която публикувам ще е далечната предистория на бленуваната ми трилогия.

И ето го - имам нова идея, която предотвратява използването на вече изтърканите чужди такива. Ако исках книга, с която да се гордея наистина, щях да измисля начин, да напиша такава, която ще е с изцяло нова концепция. А, именно историята на злодея срещу, който обичният ми Светлоносец ще се изправи, когато описвам приключенията му.

Какво имаме във всеки фентъзи роман? - Герой изправен срещу злодей.
Брандън Сандърсън в трилогията си "Мъглороден" описва какво би станало, ако Героят се бе провалил. Марк Лорънс написа историята, така както бихме искали да я чуем, ако Героят, не бе изправен срещу Злодея, за да спаси света. Джо Абъркромби пък написа история за лоши хора, които все пак не бяха ужасни злодеи, тъй като имаше някакво добро в сърцата им. Но, наистина не съм срещал роман, който да следва това, което аз целях.
Признавам "Изгубеният рай" на Джон Милтън за най-близкото до желаното от мен. Пълната противоположност на всичко - разказът на Саурон, възходът на лорд Волдемор. Не историята на поредния Герой, а тази на Злодей.

Вече имам история за герой. Вече съм чел такива и то безброй. Трябваше ми Злодей. Трябваше ми Злодей, който да е толкова ужасен, че само най-добрият ми Герой, да може да се изправи срещу него. Все пак, Героят е толкова добър, само колкото е противоположният му Злодей. А, какво по-добро от Злодей, чиито мотиви познаваме? Чиято история бива разказана през неговите очи. Неговите несгоди, мечти и цели. Какво го е довело до превръщането му в такова създание?

Важното обаче, беше романът да е разказан по познат начин. Стараех се, непрестанно да спазвам архетипа на мономита, но всичко да бъде наобратно *може би, не точно наобратно...*. Заминаването, Инициацията, Завръщането. Вместо да жертва нещо, за да се сдобие със сили, с които да победи злото - протагонистът ще придобива сили, за да погубва доброто. Вместо да открива тези сили, спасявайки другите, той ще ги обрича, докато го прави. Вместо да става по-величав, докато разкрива заложените в него сили, той ще пропада все повече в мрака.


Какво прави злодеят - злодей?
Какво прави Саурон така ужасен? Гледал съм и трите филма над сто пъти *не преувеличавам* чел съм книгата, също толкова нездравословен брой пъти и дори веднъж не го видях да убива някой. Та, той дори не наруга някой! Но наруши баланса. Наклони го, така че везната от страната на Доброто да виси на косъм. И това прави Злодеят - не убива, той покрива света в мрак, защото нарушава естествения му баланс в полза на неговите си причини, които са в контраст с доброто. Дали го прави съзнателно, или не, не съм сигурен - все пак кой иска да живее в свят на мрак, бил той и подчинен нему?

Никой ли досега, не се е чудил защо Саурон иска да унищожи Средната Земя? Аз се чудих, всъщност чудя се за всички злодеи. Изобщо възприемат ли се като злодеи?
Когато Господ отхвърлил Сатаната, той казал ли си е "О, ще знам за следващия път, че не бях прав, Боже!" Съмнявам се. Еру Илуватар смъмрил Мелкор (Моргот), когато нарушил мелодията на Айнулиндале, но той почувствал ли се е гузен? Разкаял ли се? Пффт, не разбира се. Обвинил Създателя, че е в грешка!
Всеки от нас може да е злодей, също както може и да е герой. Още повече всеки може да е злодей, но да мисли, че е герой - и дори в нечии очи да бъде! В собствените си очи обаче, всички сме герои и вършим правилното. Всеки тиранин от историята ни, се е виждал като спасител, който следва своите идеали към постигането на своята цел.

Историята на Рогдар, започва *както при фермерът, на път да стане герой-крал* в обикновения му, отдалечен от беди свят. Норва - където могъщите норсеви са извоювали независимостта си от другите раси и техните кралства. Напълно незамесени с тях, тъй като всички се боят да ги доближат - те пребивават в райското си кътче и с годините се превръщат в нещо като митологични фигури за човечеството. Запомнени са само от Северното кралство на хората, които не само, че географски са най-близо до тях, а и исторически са свързани едни с други. Повече отколкото предполагат.

Разликата на Рогдар с Героя в мономита е, че той не се мъчи да избяга от подвика към приключение - той се втурва и вместо да е несигурен в действията, които трябва да предприеме, той е изпълнен с решителност и има ясна представа към какво се устремява. Тук се среща и онази противоположност, която споменах - вместо да бива ранен, но после да придобива нова сила, Рогдар придобива нова сила, която му е нужна, за да жертва нещо. Независимо всичко, той бива ранен и то ужасно. Той е твърде корав, така че физическа рана, нямаше да свърши работа. *както е показано, по време на Великия лов, всичките наранявания, не му правят впечатление.* А най-ужасните рани са тези отвътре. Те бележат, дори него - почти три метра висок, с мускулите на няколко души и силата да изтръгне дълголетно дърво с голи ръце.
Накратко:
Зовът на Героя е навлизането на злите сили в райското кътче, където е живял Рогдар. Избиват семейството му и съдбата го кара (или поне това, което той мисли, че е съдбата) да поеме на път срещу антагониста. Класика! Но дали?

Започва пътешествие, в чийто край е гибелта на отговорните за изтреблението на норсевото племе - стига Рогдар да узнае кои са. От познатата Норва, протагонистът навлиза в непознатото, а именно света на хората. Там, ако беше Герой от мономита, той щеше да се изправи срещу изпитания, но дори най-тежко бронираният рицар, не би бил сериозна заплаха за него. Изпитанието за физически могъщият Рогдар, ще е търпеливото размишляване - единственият начин за разгадаването на мистерията. Той трябва да разбере неща, за които дори не е чувал досега, ако иска да се сдобие със силата да отмъсти. Това е и причината сразяването на този негов противник да е толкова трудно - читателят не би му пукало иначе. Ако обаче Рогдар се мъчи, страда и се бори, за да заслужи своето отмъщение, нещата се променят. Не само щеше да погине, ако *както е свикнал* просто се бе впуснал към тази битка, ами и отмъщението нямаше да е така заслужено, както ако бе дал и жертвал всичко, за да го получи. Не, че бе останал с много да жертва... само с душата си.


Освен, че трябва да промени методите си, той трябва да се съюзи със създания, които в неговите очи са по-низши. Но друг начин няма, защото те са по-наясно с това, което той не разбира. С времето обаче, колкото повече разбира за света на хората, толкова по-крехък му се вижда. Не само, че са хилави и дребни в неговите очи, ами тяхната политика, бит и нрави, му изглеждат все по-нелепи. Тяхната крехка система, на която са свикнали и се уповават, може да рухне по-лесно, отколкото който и да е от тях, би предположил. При всеки сблъсък с цели батальони от техните войни, Рогдар *както и следващите го по пътя му* осъзнава все повече, колко по-остра е стоманата му и колко по-умело я размахва срещу онези, от които е в пъти по-силен.

Относно онези персонажи, които следват Рогдар. Те са двата типа читател и начина, по който възприемат гневния норсев. Единият *отразен в лицето на Денор*, е онзи прочел хиляда фентъзи романа и знае всичко - той се съмнява в него, макар да е наясно за мощта, която притежава. Заинтригуван е, защото досега не е виждал раса подобна на неговата, но остава скептичен, защото е виждал безброй именити войни и е запознат с великите им подвизи. Какво толкова може да му покаже този норсев? Как може да го изненада?
Другият, е онзи който няма особен опит с най-интересния жанр в литературата. Той просто следва Рогдар и зяпа. Не разбира случващото се, не схваща какво е това създание, нито изглежда заинтересован *също като Брон*, почти не присъства, но е там, за да наблюдава. Наблюденията му обаче, са възнаградени и с времето, той вижда повече, отколкото запознатият успява да види в норсева. Колкото повече двамата го опознават, толкова повече единия се отвращава от него, а другият се асоциира с него. Толкова повече вторият, разбира болката му и дори го съжалява. Накрая обаче и двамата виждат само едно у него и независимо всичките си опити досега да видят друго - не могат.

Апотеосът е много важна част от мономита. Не знам думата, която е антоним на апотеос, но смятам, че в книгата е описано както трябва. *Нека се знае: апотеос - обожествяване.* Превръщането в божество е за героя, но злодея се превръща в дявол. Божество за неговите очи и самото превъплъщение на злото за другите.
Развитието на персонажа, може да се проследи чрез рогдаровото себевъзприятие, както и през начина, по който Денор го вижда. Освен това, силите които Рогдар придобива отразяват "израстването" му и душевните му промени - те също така са отражение на психическото му израстване, като войн. Войн, какъвто може да бъде, а не такъв какъвто е решавал да остане, само защото "няма по-велик" от него. Макар и непобедим в света на хората, той научава тежкия урок, че в морето винаги има по-голяма риба. Поуката, която си взима от този урок го води до постигането на истинския му потенциал. А това, до постигането на истинската му цел.

*Изцяло мое мнение:*
Историята сама по себе си намирам за много интересна. Мащабът ѝ е съвършен за обема, в който бива разказана. "Рилион" обаче показва истинския спектър и значение, които действията на Рогдар имат за моя свят. Знаейки прелюдията към историята на този свят, тя ще ви се стори много по-трагична. Не само това, но и по-завършена. Може да се каже, че не ставам за автор, щом не довършвам историите си, но все пак трябваше да подсигуря, че ще има причина хората да се сдобият с "Рилион" и ще бъде подкрепена благотворителната кауза, за която отиват събраните средства. За разлика от останалите, аз се боя, че ще покваря творението си, когато му поставя цена и разглеждам продажбите от него, като печалба. Винаги ще има прелюдии към моите книги и винаги ще бъдат с благотворителна цел. Така ще знам, че тази поквара бива пречистена с добро дело. Сега може да се каже, че една добрина не поправя злина, но 1. не ми се изпада във философски дебати и 2. като за начало никой не виждаше нещо, което да покварява сътвореното от мен, освен мен - така че аз решавам. Засега, докато правя тези продажби в моя и чужда полза, ще оставя Рогдар на трона в леденото му кралство. Когато знам, че съм изучил занаята си достатъчно и знам, че мога да го направя както трябва, ще спася света си и ще напиша историята, за която толкова дълго мечтах.


Смятам, че "Кралят на зимата" е изключително приключение. Различно е от всяко друго *поне от тези, които аз съм чел.* и разказва история, която бих се радвал да прочета. Показва колко различно всеки човек *или друго* вижда нещата от останалите, как самата реалност, бива различна и най-вече изменяема през призмата на собственото виждане. Уроците, които са заложени в нея, целят да покажат колко важна е съпричастността и разбирането на другите, дори когато второто е извънредно трудно.
Изживяването на тази история е изпълнено с емоция, личностни конфликти, сражения, магия, страхотни оръжия и *ако последното не го намеква* кръв. Смъртта е толкова изобилна в последните страници, че просмукването ѝ в хартията я прави смъртоносна за докосването. И все пак... надеждата присъства. Тя просто е един лъч светлина, който все още не е изминал светлинните години *да, това е мярка за разстояние, а не време.* до земята.

Оценката е... оставена на вас. "Дяволът знае ли, че той е дяволът?"
- Елизабет Мадокс Робъртс