вторник, 31 януари 2017 г.

"АВЕМПАРТА" от Майкъл Дж. Съливан

Годината е 2009, авторът Майкъл Дж. Съливан, а издателството е неговото собствено Ridan Publishing. Няколко години по-късно "Авемпарта" ще бъде преиздадена от Orbit, а у нас тя достига до читателите благодарение на MBG Books преведена от Радин Григоров. С дебюта си, авторът ни разказа една изпълнена с екшън и приключения история, която макар и кратка бе напълно завършена сама по себе си и не притежаваше каквито и да е намеци, че ще продължи в още шест книги. Имайки предвид колко добра беше първата, втората част от "Откровенията на Ририя" има много да доказва, тъй като тя дава истинското начало на събитията, около които ще се развива цялата поредица.

"Авемпарта" започва по познатият на читателите на предишната книга начин - с договор за Ейдриън Блекуотър и Ройс Мелбърн. Не само това, но техният зов към приключения е същата мисия като предишната - да откраднат меч. Този път обаче, мечът е вълшебен.

Веднага след кратката ни ре-интродукция с двамата главни герои, историята се разгръща като истински увод на фентъзи поредица. Не присъстват толкова много екшън сцени колкото в предишната книга, а се поддържа равно темпо до третата четвърт, когато "драконът е пуснат". Независимо, тя си остава изключително интересна, защото е изпълнена с развитието на персонажите, промените в света Елан, разбулването на легендите и интригите на политиката. "Авемпарта" е богата на информация за сметка на действие, но за разлика от повечето фентъзи книги, при които забелязвам това - тук не е излишно, провлачено или скучно. Напротив - изключително интересно и увличащо е. Научавайки какво ги мотивира и какво ги е оформило като личностите, които са днес, привързаността на читателя към главните герои (и не само) става все по-силна.

Едно от нещата, които истински ме кара да се възхищавам на Майкъл Дж. Съливан като писател е способността му да разкрива толкова много за света заобикалящ персонажите му, без да се увлича в ненужни описания. Прави го гладко и елегантно чрез диалозите, които напълно се връзват със ситуацията, в която говорещият се намира, а на всичкото отгоре авторът успява да демонстрира и характер, чрез различните начини на изразяване. Политиката и машинациите, които присъстват в историята са разяснени по същия начин. Различни персонажи представляват различни интереси и амбиции, като всеки от тях преследва своите. Елфите и всякаквите други (дори само загатнатите) не-човешки раси са описани с майсторство, което напълно избягва досадните клишета асоциирани с техните раси.

Още повече - клишетата с имената са избегнати, а това е най-голямата рядкост във фентъзи книгите. Жанрът е известен с небивалите и сложни за изговаряне имена, които авторите даващи своя принос към него използват. Лишени от всякакво съзвучие или сходност според културните среди, имената, които са основни за самата същност на един персонаж са започнали да звучат плоско и предвидимо. Не и в тази поредица! Ройс, Ейдриън, Томас са примери за мъжките имена, а сред женските има сходство в съзвучието като Ариста и Тракия *поздрави на преводача за последното!*. Имената на различните места като Далгрен, Нидвалден и Колнора, освен че звузат красиво, притежават и мистичност. Гиларабрин - не е нужно да се пояснява, за да стане ясно, че се споменава древно, магично създание. Нещо толкова тривиално като съзвучието и приятното звучене на наименованията се отразява силно на романа и най-вече го прави запомнящ се.

Историята се развива през гледните точки на дуото Ририя и принцеса Ариста, които макар и разгледани в дълбочина и изследвани по-детайлно, остават все така лесни за харесване. Тракия е чудесно допълнение към разказа, допринасяйки със своята невинност и обикновената си личност, рязко контрастираща с необикновените главни герои. Новото представяне на джуджето Магнус ме изненада, тъй като да го видя в подобна светлина беше истински неочаквано, а циничните му диалози с Ройс, който по обясними причини желае смъртта му, са изключително комични.

Краят е изключителен! Не мога да кажа, че беше напълно неочакван, но определено има своите изненади. Вдъхновяващ е и оставя читателя с приятно чувство и много, много силно желание да прочете следващата. Взривът, който е в края на събитията от книгата са сплитането на споменатите легенди и тайни от миналото (още от падението на Империята, а може би и преди това), за които само се намекваше до този момент. С това става ясен истинския мащаб на събитията развили се в тази книга, а той е много повече от това, което читателят и двамата главни герои си мислят.

Отлично доразвивайки своя свят на мистерия и античност, Майкъл Дж. Съливан приключва с полагането на основите и се заема с изграждането на история, в която поглъща читателя. Авторът демонстрира майсторство, като добавя дълбочина на поредицата си чрез изключителни диалози и изненадващи разкрития, които правят "Авемпарта" една наистина стойностна литературна творба, вместо поредната добра фентъзи книга.

Оценката е 6. You don't win battles with hate.

Няма коментари:

Публикуване на коментар