понеделник, 15 февруари 2016 г.

"ВОЙНАТА НА ДЖУДЖЕТАТА" от Маркус Хайц

Годината е 2004. Продължението на "Джуджетата" се появява на пазара, в родната държава на автора Маркус Хайц, и е посрещнато изключително добре. Получила главно положителни мнения, "Войната на джуджетата" се превръща в международен бестселър и бива преведена на български през 2013 г. от издателство MBG Books.

Отлично продължена, това е история, която започва и свършва по задоволяващ начин. Впечатляващото в книгата е колко достоверно успява да бъде продължението и колко добре новата заплаха подхожда на случилото се до този момент. Това, след като се има предвид, че архетипът на Тъмния лорд бе победен в миналата книга. Злото обаче съществува в много и най-различни форми, както ни показва авторът. Възстановяващите се от битката с Погиналата земя народи на Гирдългард биват връхлетени неочаквано, а джуджетата - техните пазители, са твърде заети със собствените си дела, за да се отзоват и защитят земите, които са обвързани от дълга си да пазят.

Макар втората книга от поредицата да показва героите в нова светлина, те отново са плоски до неестествена степен. Реакциите им, вярванията им и оправданията, които имат за действията си, са подобаващи на деца. Променят решенията, идеалите и целите си в рамките на мигове, за да може да достигнат до момент, който си личи, че е изгоден за историята. Това се забелязва най-вече в диалозите, които не само, че са повторения на казаното в миналата книга, но и са също толкова не информативни и бездушевни *в смисъла, че не показват характер*. Рядко ми се случва да се замисля, дали на определен тип персонаж подобава да каже нещо, но тук се запитвах при всяко от внезапните откровения на персонажите. Трудно е да се повярва, че главните герои са истински, защото те се държат като наети актьори, на които е казано да не излизат от ролята на фентъзи персонаж. Особено, когато един от тях започне да обяснява на някой от близките си, неща които те вече би трябвало да знаят, но им биват припомняни "уж", за да може читателят тепърва да разбере за тях. Хуморът е странен - не е точно смешен, не е точно невинен, но също така не е нито вулгарен, нито остроумен или ироничен. Скучни шеги, които молят четящия ги да се смее от учтивост.

Съществуват обрати в сюжета, които за пръв път *в моя опит с книгите* нямат място в историята. Предателствата и самоличноста на внедрените агенти са предвидими още от първото намекване за тях, което издава също толкова ненужно много, колкото и последвалите го *,които в последствие довеждат до някое събитие, което персонажите не очакват, но е ясно за читателя още от началото, че ще се случи!*. Най-лошото е, че след като се случи, нещата сякаш се връщат в една позиция, която отдавна е отминала. Това обърква - Случи ли се нещо значимо, или не?
Любовната история е катастрофа, тъй като е подобна на всичко от тези казани неща, но едновременно с това заема твърде много от мислите на главния герой, без да го довежда до някъде или до някакво личностно израстване.

Поредното нещо, което дразни в тази книга е, че нито е подходяща за деца, нито за възрастни. Атмосферата не предразполага за сцени с бруталности, ужаси или кой знае какво насилие, но неумело са вмъкнати сцени, където се развиват кървави убийства, неподобаващи на подобен разказ. Така се получава история, достатъчно семпла и обикновена, за да бъде схваната от малки деца, но със сцени, които биха ги отвратили. А, за възрастните - "история, достатъчно семпла и обикновена, за да бъде схваната от малки деца, но със сцени, които биха ги отвратили."

Харесвам идеята джуджетата да бъдат защитниците, вместо избутаните настрани комични карикатури. Построеното от автора общество е невероятно и желанието на читателя да разбере повече за това, подтиква към бързото прочитане на тази книга. Харесвам Тунгдил. Не като персонаж *защото той не е такъв...*, а като съвкупност от различни черти на характер. Не харесвам обаче, как тези позитивни черти на характер биват изразявани. Не харесвам останалите "образи" - тъй като не са достатъчно развити и "живи", за да бъдат персонажи. Изникват от нищото, причисляват се безпричинно и умират, когато нямат с какво повече да придвижат сюжетното развитие. С това може да се каже, че не харесвам и тяхната роля, тъй като е толкова трудно човек да се оприличи в тях, да намери някакво сходство или поне разбиране спрямо тях.

Развитието на сюжета е с най-натоварващото темпо, което съм срещал в книга. Твърде много и твърде рязко се случва в началото, за да бъде внезапно последвано от продължително затишие, от което още по-рязко сме доведени до отегчителна кулминация. Завършекът поне, е приятно изненадващ.

Разказването на историята е небивало. В миналата книга правеше слабо впечатление и не дразнеше, но тук е непоносимо. Най-голямо впечатление прави времето и лицето, в което се разказва историята - няма такова. Същото и за прозата - не знам, дали авторът е виновен и просто не притежава богат речник, или пък преводачите са били необичайно мързеливи, когато са си вършели работата, но синоними са комбинирани по двойки, които биват използвани отново и отново, за да се избегне повторението им *което поради липсата на други думи, се получава така или иначе.* Пример за това са орките - за тях, за синоним бива използвана думата "скотове". В този случай, думата "скотове" се повтаря шест пъти в изреченията следващи изречението съдържащо думата "орк". Подобно на това, за да се избегне повторение на имената на персонажите, биват използвани титлите, подобаващи на професиите им, независимо ситуацията - в този случай, се срещат изкази като "перачката размаха брадвата по средата на бойното поле".

Предпочитам първата книга, защото разбираше фентъзи клишетата и си проправяше приятна пътека през тях. Онези тропи, които бяха така добре познати на всеки чел фентъзи, авторът бе изменил по познат, но нов начин, а сега се завръща към тях, напълно неподготвен и резултатът е едно от онези ужасни подобия на толкиновия роман, които заливат пазара в годините преди златната ера на фентъзи книгите. Това го превръща в поредното допълнение към неуспешно плагиатстващите романи, което за срам на автора се издава в двадесет и първи век. Намирам това за греховно спрямо всеки фен на жанра, който е видял споменатото събитие, защото по този начин Маркус Хайц прави опити да го възкреси.

Вярно е, че твърде детайлните и дълги описания, в стил "Колелото на времето" могат да бъдат и дразнещи, но тук е другата крайност. Някои неща буквално биват назовани с три определителни - огромен, страшен, зловещ - навързани в изречение, с което се изчерпва описанието на древна крепост или значимо място. Описанията на света и чудесата в него не страдат толкова от това, колкото персонажите, тъй като масата от тях са джуджета, а те имат доста сходен вид. По този начин в главата на читателя, всички джуджета са еднакви и това, което ги отличава са имена, които и без това не си струва да помнят - привързването към носителите им, по този начин е невъзможно.

"Войната на джуджетата" е приятна и лека за четене, с приятно начало и завършек, но не е толкова иновативна колкото предишната книга от поредицата, а нея точно това правеше интересна. Макар и малко провлачена на моменти, историята е занимателна, идейна и е подходящо продължението на авторовата сага.

Оценката е 4-. Der Tod verandert auch die Lebenden.