събота, 7 май 2016 г.

"ОТМЪЩЕНИЕТО НА МОНЦА" от Джо Абъркромби

Годината е 2009, когато първият самостоятелен роман от света на "Първият закон" бива публикуван. Авторът е Джо Абъркромби, а отговорните за разпространението му у нас са ИК "Бард" с превод от Красимир Вълков *добра работа, както винаги, сър!*. В България, ако се разтърсите за романа, ще откриете повече недоволстване, че поредицата е издадена от различни издателства, отколкото актуална информация за самата книга, така че нека оставим това настрана - нали все пак получихме възможността да прочетем историята. И каква история само! Подобаващо на автора, изпълнена с оригинални, жестоки и реални персонажи, които следваме в безмилостния и кървав път към отмъщението.

Нека започна с наблюдението, което имам за творчеството на Джо Абъркромби - много е даровит с думите. Има невероятната способност да използва точните думи, за да направи една сцена съвършено ясна в съзнанието на читателя. Няма значение, дали ще бъде такава на красота или на ужас. Преживяването на всяка сцена, в която участват неговите персонажи се усеща също толкова опасно за читателя, колкото и за персонажите. Проблемът при него е, че трудно можем да се обвържем с историите, които разказва. В "Гласът на острието" се оставих да ми бъде показан един нов свят, а в последвалият роман не разбирах накъде отива авторът с това, което ми разкри и ако не бяха персонажите, за които толкова ме бе грижа и се бях обвързал с тях, като че са истински познати, нямаше да имам причина да продължа до заключението на трилогията. Винаги изтъквам неговото творчество, когато разяснявам колко важно е за една история да има добри персонажи, защото с такива всяка книга е по-интересна, независимо каква история бива разказвана - добра или лоша. "Отмъщението на Монца" определено не е роман с лоша история, просто е... неотразителна *трябва да се въведе такава дума* за четящия човек. Начинът, по който се развива обаче, ме зашемети. Изненадите дебнат зад всеки ъгъл и нямам предвид сорта предателства в стил подобаващ на някоя настолна игра. Всичко, което можех да предположа бе погрешно, авторът бе пред мен и без да ме подвежда или залъгва успяваше да ме шашне с курса, по който се развиваше приключението на Монца и компания.

Групата или отборът, или за каквито там се възприемаха тази пасмина от западнали дегенерати, са върховният чар на книгата. В техните персони има толкова много за мразене, че в един момент читателят просто ги заобичва. Толкова несъвършени, несигурни и затруднени, но все пак даващи всичко от себе си, за да променят това, в което животът ги е превърнал. Никомо Коска, с когото срещите в трилогията на автора, бяха същинска привилегия е поставен под светлината на прожекторите и му е даден шансът да блесне истински. Алкохолизмът, поради който някога славният му живот е напълно загърбен е неговият основен враг в тази история. Преборването му беше една от най-тежките борби, за които съм чел и се изумих на волята, която това нищожество демонстрира, за да се промени. В публикация за книга *кликни думата!*, която не искам да споменавам докато говоря за роман на Джо Абъркромби, разясних за колко нелепо намерих трисекундното избавяне от алкохолизма на главния персонаж и мисля, че онзи "автор" има какво да научи от британският лорд на мрачното фентъзи. Дружелюбният *така се казва едрият като врата затворник*, чиято аутистка визия за света ме накара да видя Стирия по начин, който никой друг в целия кръг на тамошния свят не би могъл да ми покаже. Не само това, но и предпочитанието му за сатър пред меч, когато влиза в битка, беше поразително подходящо за персонажа му - нещо подобно по принцип авторите използват за колоритност на персонаж, но не и като допълнение към характер, което да пасва като дълго търсено парче пъзел. Шило Витари най-после ми бе представена като нещо повече от второстепенната шиноби-мъчителка, която служи на "Сакатия" *както го споменават на няколко пъти тук* и опознавайки я като същинско човешко същество и най-вече като майка, отворих местенце в сърцето си за нея.

По принцип негативните емоции, които авторът евокира му се получават по-убедително от положителните и служейки си с добре владяния от него похват, Абъркромби ни представя Морвир - отровител, който макар и правещ първо впечатление на много, много опасна пепелянка, с времето читателят започва да го съжалява. Тайните на неговия занаят ни биват разкрити и макар да не го цели, всяка негова приказка е мъдрост, способна да породи нова школа във философията. Отвращението от него и съжалението на личността му са твърде силни, за да бъдат изравнени везните с положителността, която неговата повереница Дей внася в атмосферата около него и това в роман от 624 страници постепенно започва да отегчава. Каул *"Коул" се произнася, г-н преводачо!* Тръпката е такъв, какъвто щеше да е Кървавия Девет, ако се бе отказал да бъде чудовище малко по-рано. Подтикващ останалите към подобряване и промяна към по-човечни личности, той служи за отчайващ пример, че веднъж поел по кървавата пътека, човек дори да се отклони, ще оставя кървави стъпки до края на дните си. Няма изкупление, колкото и да се отдалечава от Севера и миналото си. Няма място за него, където и да се скита и няма топлота, независимо при кой я търси. Отношенията им с Монца са ужасяващо трагични, тъй като нескопосаните им опити да си предоставят топлина в студените дни, просто изопачават още повече факта, че природата им на убийци, не може да се промени. 

Водещата тази шайка измет *, която човек независимо колко се бори ще заобича* е Монцаро Муркато и тя няма да се спре, нито ще ѝ пука колко от цивилните или от нейните хора трябва да загинат, докато не получи отмъщението си. Заедно с останалите ще изгори, отрови, удави, наръга и съсече един по един отговорните за нейното осакатяване и смъртта на брат ѝ. В света на автора по принцип няма нито един невинен - животът е тежък, хората са лоши, кръв ще се лее и никой няма да бъде пощаден, но Монца е една от онези редки личности, които не просто са отвъд изкуплението, а сякаш цели да въвлече и целия свят с нея. Урок, който спътниците ѝ научават по трудния начин. Независимо ужасното си минало, нейната история е много повече от това, което читателят предполага в началото. В нейния персонаж се крият много изненади, а характерът ѝ е може би най-интересното в цялата книга, защото точно заради вярванията на Монца се оказах в позиция, в която не исках при абсолютно никакви обстоятелства тя да се провали. Заслужи си отмъщението, исках да го постигне и щях да съм зад нея, дори ако решеше да изгори света за тази цел.

Мразя секс сцени в книгите - просто ми се струва досадно да чета за интимен момент на двама души и да се чувствам като натрапник. Опитвам се да следя история за магия и кървави войни и подобни неща винаги се усещат досадни и не на място, сякаш вмъкнати, за да може книгата да е за възрастни. Джо Абъркромби е единствения автор, в чиито книги подобни сцени имат смислено място. Те просто показват неспособността на увредени съзнания да покажат обич, на хора загърбили човечността да бъдат човечни и най-вече - отчаяното желание на мразените да бъдат обичани. Така в сцените, в които читателят няма място, той вижда неспособността им да се разкрият пред друг и да срутят стените, които са изградили около себе си. Да спрат да се мразят и да повярват, че е възможно някой да не се отврати от тях.

Границата между любовта и омразата е тънка като острието на нож и Джо Абъркромби знае това отлично. Представяйки ни така омразни персонажи в светлина, която ни предразполага да ги харесаме, той разказва комплексна и кървава история за отмъщение, изпълнена с битки и трудни уроци за суровата страна на живота. Невероятен самостоятелен роман, който се чете бързо и макар и препоръчително не е нужно читателят да е запознат с предишната трилогия.

Оценката е 6. You were a hero round these parts. That's what they call you when you kill so many people the word murderer falls short.

Няма коментари:

Публикуване на коментар