вторник, 3 май 2016 г.

"ЗАРЕВО" от Брандън Сандерсън


Годината е 2015. Вторият роман на Брандън Сандерсън от поредицата "Възмездителите" излиза у нас благодарение на Артлайн Студиос. Преводът е на Борис Шопов и Катерина Георгиева, а редакцията на Мартина Попова. Твърдата корица под обложката възнамерявах да критикувам, но с развитието на историята ми се стори съвършено подходяща!

Действието започва едва няколко месеца след събитията развили се в "Стоманеното сърце" и веднага след "Митоза", което беше учудващо слаба новела *няма да обсъждам нея сега*, имайки предвид, че авторът ѝ спечели награда за най-добра такава през 2015. Независимо беше глътка свеж въздух, тъй като си припомних, че е възможно дори сандерсъново произведение да бъде несъвършено. Той е човек, все пак - добре е да ми бъде напомняно, инак достигането на висините му и неговия принос за фентъзи литературата ще изглеждат невъзможни.

От Нюкаго биваме пренесени в двойно по-интересния Вавилар. Учудващо какво може да очаква читателят след метрополитен град изцяло изграден от метал. Същото, но вместо улици и сгради от стомана, получаваме такива потопени във вода. Ню Йорк (Вавилар) е изпълнен с нови и интересни Епични, с хора, които живеят по покривите на сградите и почитат Епичните като богове (за разлика от комформисткото преклонение на хората пред онези в Нюкаго). Навсякъде се появяват водни проекции на тираничната хипарка Регалия, която е глава на града и за да е по-цветно има и светещи плодове - дело на Зората *Dawnlight*. Тя освен отговорна за непрестанните партита в града е и основната причина нейният вид да бъде боготворен от жителите на Вавилар, тъй като им осигурява "реколтата". Новото място, където Възмездителите се внедряват силно наподобява Венеция, но ако си я представим с модерни небостъргачи и много, много повече вода. Звучи ли несериозно? С всяка следваща страница обаче и с всеки добавен детайл към описанието на този потопен град, той изглежда все по-интересен и сложен.

Технологията, също. В миналата книга освен с пушка и ужасни метафори, Дейвид бе въоръжен с тензорите, които Проф му предостави. Новата машинария, с която трябва да се научи да борави се нарича спирил - реактивна раница, служеща си с вода, за да изстрелва носителя си във въздуха. Обяснението защо това е възможно: "Не се питах как работят сателитите или мобилните телефони, макар и да вършеха невъзможни неща - просто знаех, че го правят."

Всичко пасва, вярвате или не. Нелепото момче, с нелепата задача, с нелепата технология и нелепата ситуация, в която се намира. Много от читателите са недоволни от това, но аз мисля, че авторът е целял да придаде именно това настроение на историята си. Ейбрахам, Меган, Мизи, Дейвид - всички правят идиотско първо впечатление и за автор, който вече има над десетгодишен опит, ми се струва странно за Брандън да не е наясно с това. Нарочно е, също както тайно вмъкнатите обръщения и препратки към супергероите на Marvel и DC. Това все пак е Young Adult роман, с много повече хумор и липса на сериозност, за разлика от другите книги на Сандерсън.

Второстепенните персонажи наваксаха пропуските си от миналата книга. Мотивите на Тиа и Проф станаха много по-ясни и това придаде съвсем различна атмосфера на Възмездителите и промени начина, по който виждах организацията им. Конфликтът на Дейвид е страхотен - бива разкъсван от желанието си да повярва, че не всички Епични са Стоманеното сърце, независимо от ужасния им нрав. Как по-добре да научи това, освен да се влюби в една от тях. Меган, заради това най-после стана интересна - в първата книга раздразнителността ѝ беше причината да не асоциирам нищо добро със сцените, в които тя присъства. Коди и Ейбрахам обаче, бяха забравени. Това е минусът, който ми беше много неприятен в тази история, защото авторът е пропуснал да продължи техните арки. Не, че са любимите ми персонажи в поредицата, нито пък бях особено заинтересован какво се случва с тях. И това е проблемът! Липсата на обвързване с тях е поради несъществуващото им развитие като персонажи - нещо, в което Брандън по принцип е силен. Честно! За разлика от Джо Абъркромби и Марк Лорънс, например - чиито персонажи са лесни за запомняне, заради колоритността си - тези в сандерсъновите романи са обвързващи, защото той успява да накара читателите да им пука за тях. Искаме да успеят и страдаме с тях, когато преминават през несгоди. Вин, Каладин, Раоден, Сири - всичките!

Рядко книгите на Брандън Сандерсън се усещат като преходни към следващата и "Зарево" не е изключение. Задълбава се в миналото на персонажите и се разкриват истинските им цели. Историята се задълбочава с всяка следваща страница, а екшънът и хуморът са все по-добри! Отлично постигнатата нелепа атмосфера и по-простото развитие на нещата в никакъв случай не правят авторовата проза такава - тя продължава да е отличителната за сандерсъновото писане, а именно - ясна и директна. Отлично продължение, което ни представя истинското лице на поредицата, а с развитието си кара читателят да е нетърпелив да разбере какво се случва в завършекът на "Възмездителите".

Оценката е 6-. I was standing out like a punk guitarist in a mariachi band.

Няма коментари:

Публикуване на коментар