петък, 11 март 2016 г.

"ОТМЪЩЕНИЕТО НА ДЖУДЖЕТАТА от Маркус Хайц

Годината е 2005, когато предполагаемият завършек на цикъла за джуджетата, бива публикуван в Германия. Преведена от Радин Григоров и редактирана от Елиза Чернева, "Отмъщението на джуджетата" е публикувана у нас през 2013 от MBG Books.

Международен бестселър на европейски фентъзи автор, по принцип е добра новина. Желанието на читателите за още, също. По принцип обаче, нещата не се случват, така че повечето фенове да копнеят публикуването на определена книга, никога да не се е случвало. Разбира се, сред хилядите читатели, все ще се намерят такива, които да са доволни и да смятат това за добра книга. И едните ще имат също толкова убедителни причини за мнението си, колкото и другите с негативно такова. Независимо сблъсъка на читателските убеждения, това е лоша фентъзи книга, защото ако се абстрахираме от интересното и безинтересното в нея, тя е неубедителна и недостоверна. Точно тези неща са основата, на която се крепи жанрът - хората четат за магически създания и хора със свръхестествени способности, но пак могат да се асоциират с тях. Не само това, читателите се припознават в елфи, джуджета и всякакви подобни раси, тъй като виждат човещината им. Нямат значение различните виждания за света, чуждите бит и култура, непознатите вероизповедания - все към някой от персонажите, читателят ще изпита съпричастност. Ще бъде убеден, че този несъществуващ плод на нечие въображение, притежава черти сходни на него или познатите му. Ще повярва, че макар и фиктивен, персонажът *независимо, дали е дракон, дори* би могъл да съществува.

Не и в тази книга.

Още в началото на историята, ни е представен един различен Тунгдил. Променен от времевия интервал между предишната и тази книги, той е едва сянка на славния герой, който авторът го описваше да бъде. Не го смазаха загубата на близки приятели и любими хора, а вината за инцидент причинил смъртта на собствения му син. Вярно, нещо подобно би могло да унищожи психиката и на най-силните, така че аргументът за "дупката", в която се намира протагонистът е железен. Начинът, по който Маркус Хайц е описал състоянието на героя си обаче, е небивало. Не съм се интересувал от биографията му, не знам, дали е изживявал непреодолими трудности в живота си *честно, надявам се да не е.*, но по това, което показва чрез Тунгдил Златоръки, звучи като някой напълно незапознат с несгодите в живота. Тъй като и в предишната книга, персонажите си меняха нрава и настроенията в рамките на секунди, без някакъв ясен причинител на това, ми се стори нормално поведението на шампиона на джуджетата да е малко неестествено, но това, че ми отне дълго време преди да осъзная, че той страда, говори много лошо за уменията на писателя да евокира емоции. Каквото съм чел и ми е било казано от други автори е, че писането е главно това - предаване на емоции чрез думи. Какво е книгата, когато тази ѝ основна цел не съществува, или е изпълнена неадекватно?

Подхващайки непосилен за него подход още в началото на книгата, авторът бута персонажа си от пиедестала, на който, за да го постави изписа две книги *четири, ако става дума за българските издания*. Къде отиде напрегнатата атмосфера, в добре изграденият свят, за който на читателя му пукаше и Тунгдил бе летвата, за която да се хване? Вярно е, че всеки иска да види как героите преодоляват трудностите в живота си, все пак точно това ги прави герои в очите на публиката. Но когато "преодоляването" на "трудността" се случи за един миг, защото така е изгодно за развитието на сюжета, това просто убива смисъла от трудността, пред която е изправен героят. А, той буквално преодолява годините на алкохолизъм и самосъжаление за един миг. Вярно, близък приятел го измъква от тъмата, но това не значи, че автоматично става интересно по този начин, нито че е достоверно. Най-лошото е, че тепърва личностният "конфликт" на Тунгдил предстои да стане идиотски.

Главният герой, не може да се задоми, защото наранява всички около себе си. До това заключение стига той, след като два пъти спаси света от сигурна гибел. Причината не е обяснена. Авторът сигурно ще даде "сюжет" като такава. Та, нали джуджето прекара първата книга търсейки себеподобни, при които да заживее и да се внедри.
Във втората книга, той бе отчаяно влюбен и изпитвайки непреодолимо желание за партньорка, прекара цялата история в спечелването ѝ. Мисля, че става ясно, защо внезапният аргумент, който изниква в третата книга, се усеща толкова не на място. Мотивите зад него, така и не ми бяха разяснени, но вече ми бе ясно, че не трябва да изисквам подобно нещо от този автор.

По принцип обикновена и семпла проза е нещо, което се приветства добре, защото може да се разбере от масите *което определено не означава, че е лоша, а напротив - гладка и ясна*, но тази на Маркус Хайц е като дървена греда, от която стърчат трески. Историята не се чувства като развиваща се такава, а по-скоро като случки навързани от криволичещо разказване и рязко застъпващи се сцени, в които персонажи се появяват и изчезват, в зависимост от това, кое е удобно за автора. Най-лошото - това всичкото продължава ужасно дълго *над 600 страници*.

Присъстват сцени, които подхождат повече на филм, отколкото на книга. Появата на новата заплаха - механичните създания, които Безбрадите използват, за да се сдобият с диамантите на джуджешките владетели, е точно такава. Въображението, което Хайц демонстрира при измислянето им е прекрасно, но неподходящо. Колко оплескани трябва да са нещата, за да се каже, че нещо "прекрасно" е неподходящо за каквото и да е?! Има и неща, които са си неосквернено хубави и идеята за острова под езерото е една от тях. Елементът на мистерията пасва много добре на историята и внезапните изчезвания на диамантите, карат читателя истински да се развълнува в очакване на отговорите. Описанието на новото тунгдилово оръжие е великолепно, тъй като само няколко изречения ме убедиха, че протагонистът държи истинско произведение на смъртоносното изкуство.

"Отмъщението на джуджетата" може да е представено като завършек на "трилогията", но не само че краят оставя много въпроси без отговор, ами и ни се обещава в послеслова някой ден да получим продължение. Това направи краят на книгата още по-дразнещ, тъй като след вече изстисканата докрай сюжетна линия, авторът възнамерява да продължи ненужното удължаване на вече твърде опънатата история. Трудно е да си представя защо бих чел за персонажи, към които съм толкова безразличен.

Оценката е 3+. Mach es dir selber, Markus Heitz!