четвъртък, 9 март 2017 г.

"ВЛАДЕТЕЛЯТ НА КУЛАТА" от Антъни Райън

Годината е 2014 когато втората книга от поредицата "Сянката на Гарвана" бива публикувана от издателство Ace. Преиздавана няколко пъти до момента, тя се превръща в бестселър и установява Антъни Райън като един истински майстор на фентъзи жанра. У нас "Владетелят на Кулата" достига до читателите благодарение на ИК "Бард" с превод от Милена Илиева.

За книга, която всеки ще очаква да е просто преходна, "Владетелят на Кулата" е изненадващо интересна. Безброй автори трупат слава след дебютния си роман от определена трилогия, само за да се провалят когато излезе втората част и няма друг смисъл вложен в нея, освен да бъде мост между двете книги. Много от фентъзи книгите могат да се разкажат в значително по-кратък формат, но издателства и авторите са развили лошия навик да извличат всичко, което могат веднъж щом се докопат до подобна златна мина. Тази книга определено не е това!

Изненадващо е колко подобрени са уменията на автора. Справил се е по-добре с разказването на тази история, отколкото с миналата. Книгата е всичко, което може да се иска от фентъзи роман да бъде. Интересни персонажи, грабваща история, отлично светоградене *,което липсваше до този момент* и най-вече красиво написана - каквато, прозата на автора не загатваше, че ще бъде възможно за поредицата да бъде. Често сравняван с Дейвид Гемел, авторът открито е заявявал, че черпи вдъхновение от Робин Хоб и Майкъл Дж. Съливан и това доста си личи в тази книга. Не става дума за плагиатстване на идеи, а по-скоро сходност в структурата на произведението - нищо повече. Все пак поредицата е една от най-оригиналните издавани през последните години. Независимо, че е такава, най-хубавото в нея е, че някак си успява да пресъздаде усещането присъщо на класическите произведения. Необяснимостта на магията, мистериите на злото и зловещата необятност на отвъдното, все тропи, които бихме срещнали в романите писани преди повече от четири десетилетия.

Историята вече не бива разказвана само от Вейлин Ал Сорна, но и през перспективата на трима други - Рива, Френтис и принцеса Лирна. Антъни Райън се справя отлично с жонглирането с повече гледни точки, тъй като успява да демонстрира качествата, които протагонистът му бе наблюдавал у персонажите, които сега биват пролука за нас към този свят на война и магия. Независимо, че и четиримата "разказвачи" са на огромни разстояния един от друг, тяхната съдба евентуално ги събира заедно. Мисиите им може да нямат нищо общо една с друга, но всяка е силно вълнуваща и по никакъв начин не бива засенчена от другите. По този начин се разказва за огромната инвазия, която е на път да се случи и успяват да се наблюдават многото битки, които се случват. Всяко едно от тези сражения е описано блестящо и въвлича читателя точно по средата на сблъсъка на сражаващите се армии. Това авторът прави възможно като рисува картина чрез звуците, усещанията, страха и агресията, които витаят на бойното поле и го прави с изключителен детайл.

Независимо колко интересна е една история и колко епични са битките, които обхваща най-важното в един роман, винаги са персонажите. Около тях се върти всичко, техни са причините да подкрепяме различните каузи и фракции, които присъстват в книгата. Те са отговорните за случващото се и техни са мотивите, които ни правят лично загрижени за успеха им. Едно нещо, което не липсва на цялата тази поредица са отлично конструираните главни герои. Те са напълно противоположни един на друг, но в основата си са еднакво сърцати и споделящи общ мотив. Изненадващо различно е представена принцеса Лирна, която в предишната книга имаше лошо представяне и се усещаше като отблъскваща и злопаметна личност. Измежду всичките, тя е тази, която преминава през най-големи трудности и отказвайки да бъде сломена от тях, получава своя момент да блесне. В добавка към силните жени в книгата е и Рива, която демонстрира не по-малко слаба воля и сила, които могат да са равностойни и на възрастните ветерани от романа. Приключението, в което е въвлечена е напълно достатъчно само по себе си да бъде разказано в собствена трилогия, защото освен безкрайно интересен протагонист ще включва и битката за цел, която тя мисли за свята и в края на която, тя ще намери себе си.

Сходността на произведението с "Легенда" на Дейвид Гемел си проличава когато, авторът разказва за една определена обсада и успява да го направи по начин, който силно наподобява отчайващата и безнадеждна обстановка на Дрос Делнох. Разликата тук е, че читателят успява да види гледната точка на хроникьора лорд Верниерс, който бива пленен от противниковата орда и също да изживее защитата на укреплението през очите на различните генерали, офицери, войници и най-вече Вейлин. Така авторът ни показва колко зорко противниците следят ходовете си и колко внимателни са в предприемането на своите, защото знаят, че и най-малката грешка ще им струва битката. Не съм срещал подобен тип разказ за обсада и беше наистина интересно и най-вече впечатляващо. Нейният край обаче, е това, което надминава всичките очаквания и разбива каквито и предположения всеки от читателите може да е имал на пух и прах, оставяйки го шокиран и поразен от напиращият възторг.

Успявайки да направи най-достойното, което един писател може да направи след публикуването на бестселър, а именно с новото си произведение да надмине летвата, която сам е поставил Антъни Райън демонстрира в колко по-умел писател се е превърнал, като ни представя една история изпълнена с битки, мистерия, магии и мъдрости, които са актуални и за нашия свят и за нашето време. Съчетавайки това с отличните персонажи на търсещият изкупление, намерилият себе си, изстрадалата фанатичка и несломимата аристократка, авторът създава огромни очаквания за продължението на "Владетелят на Кулата" и завършекът на поредицата си.

Оценката е 5. Is a lie really a lie if it is honestly believed?